Общуването с изгнаниците помага не само да усетим духа на поколенията, но и да пренапишем идеологическата гротеска, представяна като национален идеал. Разбира се, за да кажем цялата истина, не бива да пропускаме не само емигрантите, но и най-вече онези, които, както казва Бочев, „пред очите ни са творели преживе история, които са творили и сътворили история и със смъртта си“. Заедно с него да се върнем към времето на деветосептемврийския преврат, за да изтрием патината на забравата от хилядите жертви и, разбира се, от имената на 88 мъченици, изключени от Съюза на писателите още на 14 ноември 1944 г., много от които заплащат с живота си или с продължителни страдания гражданските си позиции, такива като Фани и Чавдар Мутафови, Димитър Шишманов, Михаил Арнаудов, много от които продължават да живеят днес, благодарение на изданията именно на „Захарий Стоянов“… После идват вътрешните емигранти, а немалко от тях са дълбоко свързани с творческата философия на Бочев – той неведнъж напомня в книгите си за Константин Павлов, Иван Радев, Николай Кънчев, Христо Фотев, Георги Мишев, Цветан Стоянов… Не бива да делим всичките тези интелектуалци, автори на „несъгласни думи“ – несъгласни с фалшивия канон, с тоталитарната утопия, с насилието, с бездуховността. Огромно място в своеобразния храм на противопоставянето на догмата има мъченикът и пророкът Георги Марков, чийто най-проникновен тълкувател е безкрайно близкият му приятел Димитър Бочев.
Георги Цанков

В тази книга ще се срещнете с личността на Борис Сарафов, революционерът, посветил целия си живот на борбата на българите в Македония и Одринско за освобождение от османска власт; завършил Военното училище в София, начело на чета в Македония, председател на Върховния Македоно-Одрински Комитет, член на Главния щаб на Илинденско-Преображенското въстание; отново с чета в Битолско, Скопско и Солунско; с мисии в Европа; убит в дома му в София – скъпа жертва на братоубийствените борби в организацията през 1907 г.

„Борис гледаше на Севов като на интелигентен, лоялен и дискретен човек, който не искаше нищо за себе си – нито пост, нито финансови облаги и положително никаква слава. Царят започна да се среща с него все по-често, като го използваше като резонатор, изпробваше върху него различни идеи и планове, за да види как ще реагира и ”народът”. Севов беше винаги на разположение, готов да услужи, говореше спокойно, без емоции с дълбокия си, топъл баритон, създаваше впечатление за смислени мнения. С времето царят започна да го изпраща при разни хора от негово име, за да сондира неофициално по известни въпроси. Въпреки че влиянието му нарастваше, Севов остана директно в сянка. Той не присъстваше на никакви тържества, никога не говореше публично и никаква негова снимка не се виждаше във вестниците. Когато посещаваше двореца, той влизаше през задната врата на ул. „Московска“ и отиваше направо при апартаментите на царя, без да се спира в друга дворцова канцелария… Когато царят имаше посетител, Севов никога не присъстваше, даже ако той беше уредил аудиенцията. През време на неговите политически мисии за царя той задаваше въпроси и слушаше много внимателно, но рядко даваше отговори или изказваше лични мнения. Беше приятен, но по-скоро резервиран събеседник и добър слушател, без да казва никога повече, отколкото смяташе за строго необходимо. “

Из „Короната от тръни“

Стефан Груев

Удивителното е необяснимо. И да искаме, не бихме могли да обясним убедително явлението Дико Илиев. То се усеща със сърцето… Ражда се в душата нещо, размахва криле, те създават вълни, които са чудотворни тласъци на кръвта. Излезли от тялото, тези вълни стават отново криле и известяват на света, че се е излюпило нещо ново, което ще го зарадва. Така е и с майстора на българското хоро Дико Илиев.

Книгата е част от поредицата Дълг и чест на издателство Захарий Стоянов.

Книгата е посветена на две исторически личности със сложна и драматична съдба – Цар Теодор Светослав и деспот Алдимир от великия хански род Тертероба. Известният наш историк – проф. Николай Овчаров проследява по увлекателен и вълнуващ начин перипетиите около тяхното битие и пресъздава специфичния дух на конкретното историческо време.

Миналото е някогашната действителност, която никой не може да промени – дори и историкът. Ако Историята е запаметена и записаната част от миналото, то нейната феноменология е по върховете й, опирайки се върху основата на променящите се исторически обстоятелства. Ето защо събитията и героите са от различни величини. Философското осмисляне позволява Историята не само да се обгърне от всички нейни страни – светли и тъмни, но и да бъдат обяснени обикновените и неповторимите събития чрез разрез отвътре.

Обикновените явления говорят от само себе си и са видими за сетивата, докато изключителните изискват целенасочено напрягане на ума. Натрупването на знания поражда все повече въпроси и възможните отговори нарастват неимоверно. Осъзнаването на историческите закономерности е основната предпоставка да се разбере в по-широк смисъл Историята, като разностранен предмет на изследване от една многопосочна наука. В изворите се откриват така необходимите факти, обаче събитията и личностите се осъществявят в уникалния дух на съответната епоха, който историкът трябва да долови и изясни с особеностите на историческото време и качествата на тогавашните поколения.

„Феноменология на историята“ е замислена да съдържа задълбочени обяснения на значимите събития, неповторимите личности, световните религии, военните конфликти, знаковите паметници на културата и учудващите ума открития. Преценките задължително се потвърждават с убедителни примери като неопровержими доказателство на нещо, което „не е за вярване“, но съществува. Феноменът на Историята не винаги се отличава в блясък и тогава трудно се забелязва. Необходим е поглед отвътре, за да се разкрият причините за надскачането на околната историческа среда. Много от изключителните явления и личности са широко известни, но трябва да бъдат вярно и достъпно обяснени. Те се пораждат от неповторимите обстоятелства и се срещат толкова рядко, че могат да подминат живота на едно поколение. Явленията и личностите приличат единствено на себе си, така че не е възможно да се припознаят с други.

Откриването на „новия“ роман на Жул Верн – „Париж през ХХ век“, неговата първа публикация във Франция през есента на 1994 г. и след това бързото му превеждане на много езици е необичайно събитие в литературния свят. Макар че, веднага след смъртта на автора през 1905 г. става известно, че роман със заглавие „Париж през ХХ век“ наистина е написан, той се е смятал за тотално и безвъзвратно загубен, а по-късно самото му съществуване се превръща почти в мит.

Познавачите и изследователите на творчеството на писателя смятат „Париж през ХХ век“ за своеобразна прелюдия към света на Жул Верн и отбелязват някои любопитни съвпадения на теми, герои и описания с други негови произведения, публикувани след 1863 г. Несъмнено романът „изгубен“ през XIX и открит през ХХ век, ни показва мощната фигура на предсказателя, на визионера, на изследователя на бъдещето Жул Верн. Защото той има способността да проучи нещо вече съществуващо в реалността толкова внимателно, да го огледа с толкова проницателен поглед, че то разкрива както своите тайни, така и заложените в него възможности. Научните сведения, с който Жул Верн разполага през 1863 г. са точни, нови и ясно осмислени.

Но в „Париж през ХХ век“ са интересни не само описаните перспективи на технически прогрес – Жул Верн пренася в бъдещето и тенденциите в развитието на обществото, финансите, политиката и културата на своето време.
Доколкото е известно това е първата литературна антиутопия, жанр, станал много популярен и свързван с имената на автори като Олдъс Хъксли и най-вече Джордж Оруел. Но всички те са дошли по-късно. Жул Верн става наистина първооткривател на новия жанр, решавайки да хвърли критичен поглед в бъдещето и то по време когато на мода са били социалните утопии.
Едновременно с това „Париж през ХХ век“ има и ценност като исторически документ. Романът е истинска енциклопедия, съдържаща всеобхватни сведения за съвременната на писателя Франция и особено за Париж – безспорният главен герой на произведението.
Светлана Панчева

Даниел Рондо, роден на 7 май 1948 година в Менилсюр-Ожер, е френски писател, издател, журналист и дипломат. Автор на над тридесет творби, сред които автобиографични книги, романи, есета, пътеписи и текстове на литературна и историческа тематика.

Книгите му са преведени на множество езици. Носител на високи национални и международни отличия, сред които: Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата, Голямата литературна награда Пол Моран за цялостно творчество, Кавалер на морския орден, Командир на Ливанския орден на кедъра, Офицер на Националния (малтийски) Орден за заслуги и много други.

За полиграфичния му роман Механизмите на хаоса през 2017 година му е присъдена Голямата награда на Френската академия. За член на Френската академия е избран на 6 юни 2019 година.

Какво представлява книгата?
Събрани са 12 по-кратки и по-странни биографии на политици и други дейци от епохата на социализма и от неговия залез, както и някои от основните фигури от началото на българския преход. Това са хората, които определиха характера на социализма, в който живяхме в продължение на почти половин век, а след неговия крах – и на капитализма, към който се върнахме и в който живеем вече повече от три десетилетия.
Историята е субективна – тя се прави от хора, всеки от които има свои чувства и цели, пише се от хора, които имат своите симпатии и антипатии към историческите фигури, а накрая се чете и от хора, всеки от които иска да види своята представа за събитията от миналото. А основният ми мотив за тази книга е надеждата да съчетая дълбоко субективния характер на историческия процес с важния не само за марксизма въпрос за ролята на личността в историята.

От тази книга ще научите всичко, което искате да знаете за новото си приспособление – какво представлява зрението, как лекарите разбират, че не виждате добре, кой е изобретил първите очила и как са изглеждали те, какво ще могат да правят очилата на бъдещето и още много други неща. Опознайте очилата си и станете техен горд притежател!

*** Илюстрирана от Анна Коберн…