Том 3. Аз съм просто жена
Благодаря на Бог, че ме дари с артистичност!
На изкуството благодаря, че ми даде възможност да осигуря битуването на разнопосочните Данчета, които живеят в мен и не спират да любопитстват!
На вас дължа всичко хубаво, което ми се случи в тези дълги години. Бяхме и заедно и „там, някъде в душата“ – тема на последния, трети том от моята автобиографична „Изповед“.
С обич завинаги!
Даниел Вълчев е познат в различни свои качества. Някои го помнят като министъра на образованието, възстановил матурите, други го познават като известен юрист и настоящ декан на ЮФ на СУ. За четящата публика обаче той е автор на един интригуващ сборник с разкази („Разкази”, Сиела, 2017 г.) и на романа „Неделният продавач на книги“ (Сиела, 2022 г.), останал седмици наред на първите места в класациите за най-продавани книги.
„Седем дни в Парория“ е вторият роман на Вълчев. Той се появява три години след първия и всеки, който го разлисти, веднага ще установи, че чакането си е заслужавало. Сюжетът е интригуващ, разказът е увлекателен и наситен, героите са запомнящи се, езикът е елегантен и богат. Всичко това едва ли би учудило някого, но то не е и най-важното. Най-важното е, че романът носи магията на качествената литература. Докато „Неделният продавач на книги“ (по думите на самия автор) е едно обяснение в любов към книгите, които са ни направили такива, каквито сме, то „Седем дни в Парория“ е обяснение в любов към историята и традицията, проектирано през романтичния поглед на човек, който се е посветил на киното.
Романът „Седем дни в Парория“ се чете на един дъх, едновременно вълнува и отключва важни теми за размисъл. И със сигурност оставя (да го кажем със заемка от Борис Христов) драскотина в паметта ни. А по някакъв странен начин и предизвиква желание да го препрочетеш веднага.
В прашния мрак на малък киносалон един мъж ще се запознае с млада жена, дошла в България, за да изследва колективната памет на делфините. От нея ще научи, че само допреди десетилетия тези забележителни създания са били масово избивани в Черно море и ще предприеме дръзко пътешествие в миналото на своето собствено семейство.
В разгара на Втората световна война, един учител по история ще срещне във влака любовта на живота си. Малко след венчавката им обаче, той ще бъде пратен на фронта, където дългът към Родината ще се сблъска с една нова политическа реалност. България, заради която воюва ще се промени завинаги, на власт ще дойде терорът, а след него тиранията.
От зората на времето – в множество легенди на антични цивилизации и в приказки на аборигенските племена – хората разказват за загадъчната си връзка с делфините като за наши родственици, божествени създания и символи на добродетел и спасение.
Последният ловец на делфини преплита настояще, минало и митология; стремително действие се редува с лиричен разказ, архивни документи се допълват с лични спомени. На места изящен, другаде суров, това е разказ за синовна вина, за колективна забрава, за границите на човешкото и простора на духа. И за светлината, която – понякога трудно, но неизбежно – триумфира над мрака.
„И както делфините плуват между вода и въздух, между сега и минало, дълбини и повърхнина, между тук и отвъд, моята история ще смесва и живи, и мъртви, и спомен, и легенда, преживяно и блян, ще скача между времена и събития, без да прибавям нищо от себе си, без да търся най-хубави думи или съставям най-изкусни изречения – защото и това е суета.“
Из книгата
Лили Иванова.
Когато става дума за българска естрада, всички пътища стигат до нея.
С непреклонна амбиция и стремеж към съвършенство тя напуска малкия град Кубрат, за да застане под светлините на голямата сцена.
Професионалният й път е белязан от падения и възходи, а личният й живот – от любов и предателства.
Книгата, която държите в ръцете си, е плод на години проучвания, срещи и интервюта на журналиста Георги Тошев.
Документален поглед към един удивителен живот и респектираща кариера.
Тук ще откриете фотографии, документи и свидетелства на хора, които се публикуват за пръв път.
Разказ за Лили Иванова през времето.
Години наред Зеба е била любяща съпруга и търпелива майка, смирена пред предизвикателствата, които животът ѝ праща. Нейният тих и привидно кротък живот обаче е разрушен, когато съпругът ѝ Камал е убит, а тя е заварена над трупа му с окървавени ръце. Децата ѝ са готови да се закълнат, че майка им никога не би извършила такова деяние, но близките на Камал жадуват отмъщение. Едва избегнала жестока гибел от развилнялата се тълпа, Зеба е арестувана.
Докато очаква единствената възможна присъда – смърт, тя се оказва сред група жени, които до една са имали злощастието просто да са жени в държава, в която традициите са всичко. Те не знаят дали Зеба е наистина хладнокръвна убийца, или просто и тя е нарушила някое от безбройните правила в този жесток и подчинен на мъжете свят. А дали пък Зеба не е магьосница, която владее джаду, митичната сила да прави невъзможни неща да се случат? Майка ѝ е била точно такава и може би силите ѝ са се предали и на нея…
Само магия може да спаси Зеба от смъртна присъда. И много повече от магия е нужна, за да се смирят скърбите в душите на тези осъдени предварително жени. Но надежда има. Дори там, в къщата без прозорци…
„Никой престъпник не е по-лош от жена, която иска да живее своя живот… Всичко опираше до честта. Честта беше камъкът, който мъжете полагаха върху раменете на дъщерите си, на сестрите си, на съпругите си.
Ханъм, във вашите очи аз може би съм само един мъж, но и аз зная няколко истини и една ще споделя с вас сега: децата винаги прощават на майките си. Бог така ги е създал. Дава им две ръце, два крака и сърце, което ридае мамо до деня, в който спре да бие.“
Из книгата
Къща без прозорци е трогателен роман от авторката на обичаните Когато луната снизхожда и Перлата, която се освободи от черупката си.
Няма кратък път към върха. Пътят към върха е проза – работа, още от същото, години наред от същото, за да можеш един ден наистина да стигнеш донякъде. До високото.
Владимир Николов, волейболен шампион на България, Италия и Франция, златен медалист от Шампионската лига (2005 г.), носител на бронзови медали от Световното (2006 г.) и от Европейското (2009 г.) първенство, диагонал №1 в света (2010 г.), дългогодишен капитан на националния отбор, а сега и президент на ВК „Левски“. Владимир Николов – спортист, съпруг, баща, лидер. Това е неговата откровена до болка история, неговият личен поглед към близкото минало и неговият вдъхновяващ завет как бъдещето да бъде по-добро.
Аз исках да го направя. Исках да стигна там, горе, пръв. И стигнах преди всички, нищо че години наред малцина виждаха в мен прашинката надежда. И така продължих. Цял живот. Задъхвах се, уморявах се, огъвах се от изтощение, не спях, изстрадах несправедливости, но не се предавах, доказвах се. Такъв бях винаги – дори когато не ме забелязваха, дори когато ме пренебрегваха, дори когато играех най-зле, аз вярвах, че пак и пак ще стигам високото. И не предадох себе си. Такъв съм и сега.
След повече от трийсет години катерене към високото, преодоляване на предизвикателства и изпитания на физиката и волята ми, доказване като човек и спортист, аз искам едно: „Другите да виждат гърба ми!“. Не от самовлюбеност, а от стремежа да побеждавам, да съм горе, на високото, за да бъда пример, и ако мога, да вдъхновявам.
От деня, в който Владо усети, че има смисъл, той се отдаде на своята книга. Слушаше внимателно въпросите ми и извади от паметта си спомени за хора и събития, често предизвикващи смях, радост и гордост, но и сълзи, и болка. При всяка среща като в пъзел сглобяваше собствения си образ – неподправен, с качествата и недостатъците си; спонтанен, наглед дръпнат и темерутест (сам си го казва), а в същото време чувствителен мъж, влюбен в своето момиче, в четирите им деца и във волейболната игра…
Виолета Цветкова, журналист и съавтор на „Високо“
Бащата на историята Херодот пише за прадревните ни деди тук, че са били „най-многобройният народ след индусите“. Населявали са Балканския полуостров от егейските острови Тасос, Самотраки, Лемнос и Имброс до поречието на Днепър и Днестър, областите около Карпатите и Панония, земите от Черно море до реките Морава и Вардар, територии в Северозападна Мала Азия… Но не виждали благоденствието в напъни да направят от това империя. Нито им трябвало да завладеят и останалия свят. Развивали своите умения да живеят творчески и съумявали да оцеляват без чуждите богатства, защото разбирали, че спечеленото с войни се губи във войни. Не търсели роби да правят пирамиди и излишно помпозни храмове за богове, защото умеели да поминуват по живо по здраво с Всевечното в душите си. В реалното единство на племенни общности със специфични местни особености на състезаващи се по находчивост диалекти, ритуали, носии, тънки заигравки в танците в ярки прояви на родови дарби те изграждали пълнотата на цивилизация, която сетне зареждала келти, готи, елини, римляни, славяни…
В библиотеката на Ватикана пазят ,,Анонимът на Хазе“, в който е овековечено, че племена и народи се стремяха да станат поданици на българската империя, защото българите бяха най-справедливите в света. И как се е стигнало до там, че най-старата нация на Стария континент да живее в държавата България още когато – според проф. Норман Дейвис в Оксфордския университет – Европа е ходела права под масата?
Като е разширявала духовните си владения в непостижима за империите безграничност. А разказът как са го постигали предците ни започва от страницата след заглавието.
Христо Буковски
Можем ли да вярваме на легендите за Атлантида, Шамбала и Хиперборея? Какви хора са населявали древна Тракия? Кой е построил подземните проходи в Андите? Какви следи е оставила империята Му в паметта на хората? Наистина ли е съществувала Атлантида?
Митовете за великата цивилизация на Атлантида, споменати от Платон, вълнуват умовете на философи, историци и изследователи от хиляди години.
Авторите, разчитайки археологическите находки, океанографските изследвания и сравнителния анализ на митологичните системи, провеждат задълбочен анализ на легендите и фактите. Особено внимание обръщат на хипотезите, свързващи Атлантида с конкретни географски региони. Научните данни ни позволяват да говорим за присъствието на силно развита цивилизация от древни времена, която е загинала в резултат на глобален катаклизъм. Дали легендата за Атлантида е скрито пророчество за нашето бъдеще?
Войната е неизменен спътник на човешката история. Хората непрестанно се борят за територии, сфери на влияние, надмощие и световно господство. Историята на войните е и историята на цивилизацията.
В тази книга са описани битките, променили света и оказали значително въздействие върху хода на световната история. Ще откриете интересни подробности за грандиозни победи и тежки поражения, за велики пълководци и гениални стратези. Авторът анализира съотношението на политическите сили по време на битките, оценява решенията на военачалниците, детайлно описва самите сражения и изследва значението им за бъдещето.
Книгата съдържа схеми и илюстрации, които допълват разказа и улесняват разбирането на представените събития.
Почеркът може да разкрие много за истинския характер на нашите близки и познати. Размерът на буквите, извивките им, силата на натиска и наклонът на почерка онагледяват характера, навиците, професията и дори здравословното състояние на всеки от нас.
Графологията е науката за почерка като отражение на психичното състояние на хората.
Тази книга:
„Графологията не е точна наука. Тя дава интересни насоки, но не е психологическа диагноза. Почеркът може да се променя с времето, настроението и дори с физическото ни състояние. Все пак, той остава един от най-личните и интуитивни начини да разчетем себе си и другите.“
„Хората с широката душа, подобно на истинските и открити чувства, имат разкошен, четлив и подреден почерк, докато онези с потайна душа изписват всяка буква, така сякаш е кол от висока ограда.“