Историята на тъмните десетилетия след 9 септември 1944-та, когато след окупацията от съветската армия в страната ни се установява тоталитарна власт и започват масови репресии, не може да бъде разказана единствено през официалните документи като тези на Държавна сигурност. Много важни са и личните свидетелства на репресираните – както хора, съставящи тогавашния елит на нацията ни, така и хора със съвсем тривиален живот, които обаче, неочаквано и за тях самите, нерядко с подхранени от човешката злоба скалъпени донесения и обвинения, са принудени да преживеят кошмара на чистките, експроприациите, концлагерите и изселванията; губят имуществото си, губят и житейските шансове, които би трябвало да имат заради своето образование и култура, хиляди губят и живота си. Именно тези лични истории разкриват в дълбочина случилото се у нас между 1945 и 1989 г. и дават възможност за един по-широк и обективен поглед върху този 45-годишен период от националната ни история. Освен това ние като общество сме длъжници на „бившите хора“, както комунистическата власт дамгосва репресираните от нея – през трите десетилетия след 1989-та българските историци и писатели, българската общественост някак си не намери достатъчно сила и смелост да се зарови в съдбите на репресираните и да оцени в дълбочина времето, което са преживели нашите баби, дядовци и родители. И ако мълчанието на репресираните преди 1989-та е принудително, то мълчанието им след това и до наши дни, обяснимо в голяма степен с общата ни неисторичност и немара към националната и фамилната ни история, е абсолютно неприемливо. Трябва да познаваме тъмните периоди в историята си, за да не повтаряме националните трагедии в нея. Така проф. Мартин Иванов обясни при представянето в библиотеката на книгата си „Бившите хора“ на концлагерна България“ идеята на своето изследване, отнело му с прекъсвания близо десет години, и решението си акцент в него да са 309-те житейски истории, събрани от публикуваните през годините мемоари, дневници, спомени и от личните му интервюта с хора, които са имали нерадостната съдба да попаднат в категорията „бивши“. Книгата си проф. Мартин Иванов приема и като морално предупреждание – мнозина не знаят какво се е случило, отиват си и онези поколения, които помнят, а днес все повече всичко изглежда допустимо и възможно.
Проф. Мартин Иванов е магистър по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, магистър по право в Югозападния университет „Неофит Рилски“ и доктор в Института по история при БАН. Специализирал е в Кеймбридж, Единбург и Националния университет на Ирландия. Автор е на над двеста научни публикации и десет монографични изследвания върху социалната и стопанска история на България от 70-те години на ХIХ в. до наши дни. В момента преподава в катедра „Социология“ на Софийския университет. През годините е председател на Държавна агенция „Архиви“; секретар на президента Росен Плевнелиев по култура, образование и национална идентичност; служебен министър на културата през 2014-та; посланик на България във Финландия в периода 2016 – 2021 г.