Мария Лалева вярва в човешкия контакт и обича усмихнатите очи срещу себе си, обича усещането за енергията на другия, защото обича и вярва в човека като замисъл – да бъде на изключително високо стъпало в мирозданието, да бъде образ и подобие Божие със свободната си воля и творчески импулс. Вярва в любовта като изначалната и единствена човешка същност, която е и надеждата и шанса ни да сътворим по-красив свят от този, в който в момента живеем – нужно е само да положим всяка своя дума, всяка мисъл, всяка постъпка или поне огромната част от тях именно на основата на любовта и на вярата че, ние сме генераторът на тази любов, защото човек живее в това, което вярва. Мария Лалева вярва, че в този живот рано или късно всеки по пътя си среща някой, който е надскочил човека; някой, който има по-дълбоки очи за невидимото; някой, който да му преведе истините на небето на човешки език, защото само с тези истини човекът е цял, а целият човек върви през света красиво и честно. Тя вярва и в трансформиращата сила и смисъл на болката, стига човек да има огромната смелост и мъдрост да пусне в себе си тази огнена стихия, защото огънят е мъдра сила – той знае какво да изпепели до студена пепел, кога да мине и да остави под пепелта въглен, от който ще се разгори нов огън, и кога да заобиколи; знае кога да изпепели и кога да стопли, а след огъня на болката идват любовта, която лекува; идват смирението и вглъбяването на човека в себе си, където са и отговорите на големите въпроси пред него. Това е мъдростта на живота в пътищата от огън, които са част от живота на всеки един от нас, когато ни боли, когато трябва да вземем решения и да направим избор какво старо да пожертваме, какво да премълчим, какво да кажем, какво да помислим, как да се отнесем към другия.
Това е светът, който Мария Лалева сподели със своите читатели и приятели при гостуването си в Шуменската библиотека; светът, който се оглежда и в последния й роман „Пътища от огън“ – роман на границата с притчата и философията като предходните й два – „Живот в скалите“ и „Пасиансът на архангелите“; роман, който носи утехата, че нищо фатално няма в този наш живот стига да усетим кога танцуваме с ангелите и кога дяволът ни води в неговите стъпки; роман, в който войната присъства единствено като рамката, в която светът ни се побира такъв, какъвто е днес – болен и изкривен от предразсъдъци, недоверие и омраза, и такъв, какъвто би могъл да бъде – съграден наново върху любовта, която сме забравили – любов и милост към себе си и другия.
