Йордан Радичков – младши: Поколението ми носи луда, неизчерпаема, чиста надежда, но от надеждата може и да боли

Йордан Радичков – внук е само на 29 години, а вече е с три издадени книги – сборниците с разкази „Малка човешка мелодия”, „Игра на гъски” и „Двеста линейки на час”. Като млад пишещ човек има изключителния късмет да идва от семейството на автор, оставил впечатляващо литературно наследство, но има и ценната свобода да бъде себе си, „да лудува и търчи по литературното поле, както намери за добре”. Никога не е имал амбицията да върви по нечии стъпки, нито семейството му е очаквало това от него и ако в своето писане на места се доближава до света на големия магьосник на словото от Калиманица, то това е подсъзнателно и вероятно проявление на вдъхновението и отпечатъка, които писането на големия Радичков са оставили в него. Бидейки себе си, със своя си стил на писане, в литературен аспект обаче младият Радичков не би отказал да последва дядо си в сатирата, която за него е едно от най-интересните проявления на литературата. Не би отказал да го последва и в драматургията – признава, че тя му е огромна мечта, но и осъзнава, че „още много хляб ще трябва да изяде”, за да я осъществи. Не би отказал да го последва и в абсурда, който всъщност го вдъхновява и който открива в творчеството както на дядо си, така и на Гогол, Кафка и много други писатели от световна величина. Защо абсурдът – защото, поне за него, абсурдът в литературата е доказателството за свободата в нея – „това е пространството, в което всичко е възможно, всичко може да се изкриви до такава степен, че то да е в пъти по-бедно от истинския абсурд, в който живеем всеки ден”. Що се отнася до абсурда извън литературата, до абсурда и злодействата в ежедневния ни живот и до възможността да им се противодейства, неприятният извод за младия Радичков е, че неговото поколение е продукт на преходното българско време и като такъв продукт носи всичките му несъвършенства. От друга страна обаче, същото това поколение носи и „една  луда, неизчерпаема, чиста надежда”, но не бива да се забравя и възможността „от надеждата да боли”.

Как се поражда у младия Радичков желанието да пише? Талантът при него неизбежно се предава по наследство, но не е само това. Освен че пише, Радичков – младши много и чете. Казва, че в дома му винаги е имало огромна библиотека и това да е заобиколен от книги и да има постоянен достъп до тях със сигурност му е повлияло, защото когато четеш много и красиви неща, ти се приисква и ти да напишеш или поне да се опиташ да напишеш нещо толкова добро. А що се отнася до неговото писане – то неизбежно е обърнато към това, което ни заобикаля, реалността винаги стига до страниците на неговите истории, но не за да се предложат непременно алтернативи и отговори, а защото се чувства длъжен да говори за това, което вижда; това е неговият начин да бъде откровен в своето писане.

Всичко това бе част от споделеното от Йордан Радичков – младши при гостуването му в Шумен по покана на Регионална библиотека „Стилиян Чилингиров” и в рамките на проекта й за популяризиране творчеството и таланта на млади творци, защитен пред Национален фонд „Култура”.

12 October 2018