Николай Илчевски: Литературата трябва да е градивна, а не самовлюбена!

Животът е толкова велик сценарист, че не може да бъде конкуриран от индивидуалната писателска фантазия; животът е толкова цветен и умопобъркващо сложен, толкова оптимистичен, че е светотатство писателят да го преиначава. И пак в контекста на това – всеки човек е уникален със своята история и с всеки, напускал земния свят, изчезва една галактика, една необятна духовна територия. Това осъзнаване превръща Николай Илчевски в събирач на истории, предпочитащ да се взира в очите на хората, събирач на истории, който десет години обикаля българските села и записва разказваното в селските кръчми, на пейките пред къщите, в дворовете и плевните. Записаното през тези десет години ражда 88-те разказа в последната книга на писателя „Записки от селската кръчма”. Защо българското село – пак по думите на автора, защото то е живо и неговите житейски истории, заедно с доматите, магданоза и агнешкото, правят истинския вкус на живота. Тези истории са брутално откровени, защото са взети от суровия делник на селото, а и селският човек не премисля какво да каже и няма фалшивата свенливост на градския; в тези истории има и много хумор – някъде доста интелигентен, другаде по-дърварски и недодялан, защото човекът на село е първичен, а и е осъзнал големия смисъл – да дишаш, да обичаш и да се радваш и да не се притесняваш за нищо, защото животът изтича като един фокус; историите са пропити и с много философия, а и как да е иначе – целият този живот, който напира чрез овошките и зеленчуците в двора, чрез птиците, пчелите и вятъра, няма как да не те направи поне малко философ; историите, не на последно място, са и оптимистични, защото част от автентичността им е в невероятната сила и чара на селските дни, а и на село не можеш да си позволиш да бъдеш депресиран – за да оцелееш, или приемаш живота, или не. Историите в „Записки от селската кръчма”, обобщи авторът при представянето на сборника в Шуменската библиотека, са писани така, както ботаник описва растенията в гората – без значение дали са отровни, лечебни, сладки, бодливи или красиви, те потапят в автентичната атмосфера на сборното и щуро като живота българско село.

Разказвайки така неподправено и с любов за нашето село от края на XIX и началото на XX в., книгата на Николай Илчевски ненатрапчиво отправя и своето послание – да не бягаме, да не напускаме територията на своята идентичност, била тя селото в микро- или държавата в макровариант, защото сме сред най-благословените народи заради земята, която обитаваме. А иначе призрачните територии на обезлюдените български села, поне за автора, трудно се вписват в клишето „изчезнаха от страната” – едно село, като остане без жители, не изчезва, а се обезлюдява, но хората са мобилни и могат да се върнат.

Николай Илчевски е не по-малко категоричен и по отношение на писането – то трябва да е градивно, а не самовлюбено; смисълът на своето писане той открива в това книгите му да градят патриотично, отцелюбиво чувство. Именно това е водещото и в „Записки от селската кръчма”. Иначе Илчевски е автор на още осем книги, писани, по думите му, заради удоволствието от писането. Сред другите му заглавия са „Ръководство за половозрели безделници”, „Коляното на стоножката”, „Теория и критика на онанизма”, „Металургия на думите” и др.

Професионалните си занимания извън писането Николай Илчевски лаконично обобщава в „златните ми години минаха като журналист в пресата и електронните медии”. За рекламния бизнес, в който е от 1998 г., въобще не споменава – вероятно не му е важно. Като по-определящ и съществен за себе си определя факта, че е човек, който познава кръвта си, знае бабите и дядовците си по имена шест поколения назад. Предците му били зидари, майстори много известни. Той е първият в рода, който започва да зида с думи, а единственото, на което се надява, е написаното от него да отстоява така както къщите на дядовците му, останали и до днес вече 160 години; да успява да реди думите така, че през неговите страници четящият да минава като през зидовете на предците му – да гали камъка и да вижда как без спойка, без вар и цимент камъните лежат плътно един до друг като при всеки професионален градеж. Това е и мечтата му за България – всички, малки и големи, образовани и необразовани, да са споени един до друг в зид, който да отстои поне още няколко хиляди години.

16 January 2020