Портретът на Дориан Грей / Оскар Уайлд

Един магически
портрет започва да старее, докато младежът, нарисуван на него, запазва
красотата и младостта си. В отчаян опит да спаси себе си, младият човек пада
по-ниско от най-окаяния жител на викториански Лондон. Ще спре ли портретът да
погрознява и да остарява, изобразявайки вътрешната му същност?
Неповторимият роман на Оскар Уайлд и днес искри със завладяващ сюжет, великолепни
герои, както и с най-силното оръжие на писателя – неговото остроумие.
“Портретът на Дориан Грей” е единственият роман на Оскар Уайлд,
публикуван за първи път в списание “Липинкот” на 20 юни 1890 г. В
самостоятелно издание излиза през следващата 1891 г. Това е блестящо написана
книга и веднага се превръща в бестселър. Вече трето столетие тя не излиза от
европейския канон, привлича вниманието на читателите и на изследователите.
Книгата стои уединено в дългата поредица на европейските романови шедьоври
поради жанровата си неопределеност. Признават му качествата на роман, но някои
добавят не без основание, че в него има и нещо от романса и драмата. Защо да не
предположим, намесвам се и аз, че той е фантастичен роман, предшественик на
толкова популярното напоследък фентъзи.
Уайлд гради сюжета върху традиционния мотив за сделка между човека и дявола.
Гениалното в разработката му е в активното присъствие/отсъствие на картината
фетиш. Следвайки парадоксалната идея на самия писател от есето му
“Упадъкът на лъжата”, че животът подражава на изкуството, а не
обратното, “живият” Дориан Грей от романа “подражава” на
оня от портрета и успява в продължение на години да се съхрани млад и
прекрасен, какъвто е бил на платното. Художникът му подарява портрета, но
зловещата тайна остава скрита за хората – “живият” Дориан не
остарява, но постепенната му духовна и нравствена деградация се отпечатва с
всеки изминал ден върху платното. На портрета се вижда истинският Дориан – все
по-грозен, все по-отвратителен, защото чрез магиката на фентъзито картината се
е превърнала в “огледало” на нравствения му облик.
Портретът на Дориан, укриван грижливо от притежателя му, е “огледало”
на душата му и той го намразва, спускайки се по мрачните кръгове на падението,
порока и престъплението. Независимо от фантастичния елемент, като цяло
“Портретът на Дориан Грей” е светски и психологически, а в по-широкия
смисъл на думата и символистичен роман за терзанията и погубването на душата,
лишена от морален ориентир и водач.
Лорд Хенри и Дориан Грей общуват помежду си чрез парадокси, а до голяма степен
същото се отнася и за останалите персонажи. Ако някой критик си е направил
труда да изброи парадоксите и афоризмите на страниците на този кратък роман,
вероятно те ще се окажат стотици. Повечето от тях са изключително находчиви.
Нещо повече, те елегантно и насмешливо изобличават недостатъците на тогавашното
британско общество. В този смисъл Уайлдовият денди е антиконформист, който не
приема установените социални и културни конвенции.
При последната среща между двамата герои Дориан припомня на приятеля си с
горчивина, че някога му е подарил книга, чрез която го е развратил. Това е
романът на Юисманс “Наопаки“.
Подобно на Дез Есент и той е алиениран и антиконформист, “емблема на
неприспособимостта”. И в своята неприспособимост е повярвал на думите на
наставника си, че “думите придават реалност на нещата”, т. е. отново
познатата Уайлдова теза, че изкуството стои по-високо от живота.