Играй със сърце / д-р О. Фред Доналдсън

В “Играй със сърце” един възрастен се обяснява в любов на детето, което някога е бил. Един професор с множество титли ляга на пода и изучава смисъла на детството и играта – вън от културните обременености и норми. Играта е разгледана в универсалния си смисъл, като акт на близост и любов, като един общ език, на който децата с лекота общуват. Като един надрасов и културен код, обединяващ, а не разделящ хората.
В днешно време на играта не се гледа като акт на близост, възприемана е като изискване – учене на децата как да бъдат възрастни, директна подготовка за големия живот. Детството е откраднато, а играта отдавна не е свобода – тя е забрана. “Не играй с този или онзи, не играй така, играй по-тихо, играй иначе. Направо – по-добре не играй.” Колко е важно да не забравяме да играем с децата си, ни напомня доктор Фред Доналдсън.
Разбирането на играта като загуба на време, като детинщина, с която не си заслужава един възрастен да се занимава, е път към загубата на човешкото, на основните ни ценности. Загуба на искреността и обичта, които, макар понякога отдавна закърнели, всички имаме дълбоко в себе. Когато възрастните обещаят на децата да си поиграят с тях и след това кажат “Не сега. Нямам време. Хайде друг път”, тази връзка започва да изтънява, докато накрая съвсем прекъсне.
Детето започва да свързва играта с нещо, което не му носи наслада, а разочарование, и накрая спира да търси близост с родителя. Отчуждава се. Затвореността и притеснението да се впуснем в играта ни отдалечават едни от други. Правят ни хладни и ни карат да забравим какво е чувството на топлота и обич.
В “Играй със сърце” Фред Доналдсън не само посочва проблемите в отношенията между днешните възрастни и деца, но и дава отговори за разрешаването им. Откритостта, вниманието и отпускането на страха са първите стъпки към детето.
Книгата е дълбоко философско и психологическо изследване на играта. Фред Доналдсън обединява в страниците си имената на Буда, Ганди, Свети Франциск от Азиси, Руми, Херман Хесе, Уилям Уърдсуърт, Карл Юнг, Луис Карол и Шекспир, цитирайки едни от най-великите им мисли, възхваляващи играта като извор на живот.

“Играта не разрешава конфликтите, тя ги предотвратява.
Децата се учат чрез игра. По-важното, играейки, те се научават как да учат.
Играта с детето не е родителско възпитание, грижа, обучение или наставление. Тя не означава да се опитвате да надвиете детето, да го промените, да го направите по-социално приспособимо в училище или да го нападнете, защото сте си изтървали нервите. Не възразявам срещу тези взаимоотношения между възрастни и деца, но това не е игра.
Раздялата ни с истинската игра води до дълбока вътрешна самота, която културните алтернативи не могат да задоволят. Играта прониква в сърцевината на самотата във всеки един от нас и ни говори.
Повечето хора не осъзнават, че не знаят как да докосват. С израстването на децата това, което е започнало като нежно докосване по цялото тяло, става все по-умерено и сдържано, и към пубертета вече се свежда до ритуално здрависване и формална прегръдка, а понякога се изключва напълно. Ние се спъваме по пътя си като другите преди нас и предаваме своите объркани и противоречиви представи за докосването на тези, които обичаме.
Същите онези родители, които гушкат сина си или дъщеря си на десет месеца, се колебаят, когато детето стане на десет години, и се въздържат, когато навърши 14 години. Детето, което дава и получава целувки на една годинка, на десет смята целувките за нещо глупаво, на 14 години тайничко си мечтае за тях, но няма да си признае, а след това на 17 години не може да живее без тях. Ние знаем, че “гладът на кожата” не намалява с годините; но поради неспособността ни да се отнасяме честно към докосването, то става неуместно, оскърбително и разрушително. След като толкова дълго време сме живели без живителното докосване, ние ставаме студени, сковани и непохватни.”
Фред Доналдсън

20 August 2019