Яна Кременска и „Сянката на Господ”

Яна Кременска е родена във Враца, където живее и работи и до днес.

По професия е журналист и към настоящия момент е автор и редактор на предавания в Телевизия Враца и Радио HOT FM.  

Автор е още на поетичните книги „Пастирка на звезди”, „Събирай ме понякога от думите”, „Адажио”, „Високо в ниското”, „Време да те влюбя”, „P.S.”, „Събиране на душа” и „Напук на сезона”.

Стихове на Яна Кременска са публикувани в централни и местни вестници, списания и алманаси, както и в сайта за нова българска художествена литература ХуЛите.

Носител е на Националната награда „Христо Г. Данов” за 2008-ма в раздел „Електронно издаване и нови технологии”.

Поезията й е превеждана на френски, немски, английски, беларуски, руски и украински език.

 Утрин
 Събота започва после.
 Сега ми е още полусън.
 Още съм скарана с Господ.
 Съм ли съм или не съм?
 Бера си така коприва…
 А нощем – ризи плета.
 В тази приказка още съм жива.
 Но… в някоя долна земя. 
 Падат пера от ангели…
 Вали вселенска тъга.
 Дяволите ми – слаби.
 Можело и така…
 Палечка някаква глупава.
 Опитомявам ламя.
 Златната рибка е в супата.
 Но… само ти го знаеш това.
 Долавям си нещо из въздуха…
 Чувам страничен шум.
 Бързам към нещо, бързам…
 И… си живея наум. 
 
 Последната риза
 Една кошница круши. От тази, кривата.
 Грозде, от лозето на баира.
 През есента се раждат щастливите.
 Лъжат, че през есента се умира.
 Есенно е… Почти равноденствие.
 Равномислие и равноапостолство.
 Останалото е просто следствие.
 Сърцата болят. Не костите.
 Знам и други есенни приказки.
 Не ги измислям. Предсказвам ги.
 Едни такива учудено чисти,
 Дето в кръвта ти лазват.
 Паяче кърпи последната риза…
 Дълго съм прела коприва.
 Нещо е. Ангели сигурно слизат.
 И сигурно съм щастлива.
 
 В полунощ
 В полунощ, когато уж чудесата стават обикновеност,
 той е просто човек. И ме залива нежност.
 Застила масата, слага две чаши и вино.
 Човешки просто. Библейски невинно.
 Слизат и сядат мъртвите ни роднини.
 И се търкулват назад годините…
 И му запявам песен след песен.
 И бавно пада в очите ми есен.
 Ябълка някаква от ръцете ми се търкулва.
 Облак се спуска, луната забелва…
 Той ме люлее, люлее. И защото сигурно съм изплашена,
 ми шепне тихичко: Не е страшно…
  
 Някой те е обичал
 Боже, как си изтича времето. Обидно изтича.
 Всичко е като за последно. Някой те е обичал.
 Някъде си оставил сърцето си. Някой те е сънувал…
 И си мълча, и си мисля – всичко докрай си е струвало.
 Мравчица, стъпчица малка. И мимолетна светулка.
 И упражнение някакво – соло за първа цигулка.
 Да, вероятно е репетиция, за онова дългото нямане.
 Миг си, секунда си, краткост си. Имало те е. Няма те.
21 June 2019